Тя няма нужда да го прави,
защото си има всичко.
Пружините на времето й
са здрави и спират часовниците.
Младее. Без да е вещица,
подарява лунната си кожа
на слънцето,
а лазурната на сутринта украсява
с безценни бижута
и възкликва с ведрия си глас:
"Добро утро!"-
към току събудените за света.
Има пълен със смисли ден,
сочен от не една значимости.
Не просто се усеща красива,
тя наистина е забележителна!
Владее (се), прощава и
(се) забавлява,
уверено стъпвайки по чуждите
погледи
с копията на високите си токчета.
Тя няма нужда да го прави,
защото отдавна има всичко това.
Липсва й само сладкото нямане
на любовта
с изтощителната й несигурност,
която те кара
да си безтегловен до побъркване,
да падаш, за да полетиш после,
когато внезапно усетиш
сърцето си
в ритъма на нечие друго сърце
и то без трансплантация
на чувства!
Просто така, защото се случва
фините светове
стремглаво да преобръщат
представите ни
за свободата и несвободата.
Тя няма нужда да го прави,
но й липсва онази несигурност
на изпитанието взаимност,
чиято магическа природа изисква
странна инициация
в отворен магически кръг,
който променя душата завинаги
до неузнаваемост.
Тя няма нужда да не го прави.
Има всичкото нямане на света,
пораства почти до Бог
и вече се учи да стъпва боса,
тихо и ласкаво,
да става малка, малка, малка,
за да може нощем да се сгуши
в дланите на любимия,
докато вълшебните думи на Живота
врат
в котлето на желанията.
Поздрави!
Почти като "Любов - магическа реалност", ама не баш.
Трепаческо стихотворение!
"или отчаян ще заминеш,
или ще вършиш чудеса."
Да си изберем последното, да вършим чудеса.
