"Препускат в мен троянските коне...
А после много дълго няма никой.а" 
                                      frezija

От бързане разбирам, че съм мит,
изпразнен от случайните герои.
Животът ми, ембрионално свит,
удържа битки, влюбеност, порои
и в този свят не ще да се роди.
Изражда се до схематичен очерк
изписан по предвечните води
с прозрачния ми, още таен почерк.
За да ми стане гладко. Равнина…
И гмурната в очите на Реката,
невинността на митологичната вина
да ме спасява чиста и хвърката
за пиршеството, от което се родих,
без тежестта на образи внедрени.
Тъй все едно да се напиша - стих
в целувка струваща едно прозрение.
Да се избирам: благост или страст.
Но пърхат златните ми колесници
изтрити. А на тяхно място - паст
и нежни, и безжалостни плесници.
По стъпките на неразбулен чародей
да тръгна в празното да се пътувам.
И с хвърлен в залеза ми чичопей
да пея липсващото, и да се будувам,
за да не пише никой думи върху мен,
каквито аз не съм му позволила.
Дори и влюбен да е или Просветлен,
написаното пак навярно бих изтрила
не от инат и гордост, женски страх.
Митът ми се оказа свише недописан.
И Разказвачът, или аз сама избрах
недостижима за сърцето писменост.
Но в бързане да си създавам мит
все се осланях на случайните герои.
Един божествен белег в мене е изтрит,
наместо няколко неразрушени трои.