"Моля те,
вземи от нежността ми!
Не за себе си,
заради мен вземи!
Сам не бих понесъл тежестта й”
Константин Павлов, „Самота”
Все я подозирах, че е саморасла
с неискани длани, с излишни очи.
Черта по душата ми драсната,
та красивото у мен да проличи.
Разголена в стихии, беззащитна,
на коренче крепи и свят, и свян.
Дъждът я гали с ласки любопитни
и я съблича, хладен и пиян.
И я полюшва вятър похотливо.
изронил цвят, прекършил ствол.
А тя се вдига, морна, още жива
в сълзите си от вкаменена сол.
Поглежда ме. Къде да я изпратя,
под някой транспарант от тишина
или на много тъжен мой приятел
с различните й божи имена?!
Не знам и аз, но искам да я пазя
от вихри алчност, от лъжи и мраз.
По-лесно е да мога да я мразя,
но тя е моят по-добър контраст.
И я оставям да се сгуши в мене.
Сърцето ми да е и нейното сърце.
Подир неверни думи и измени
да ме изстрада с тръпно стебълце.
Та и в калта да ме изправя чиста.
Под тежестта ми да се възроди,
над руините ми да се разлисти
и да прости за всичко отпреди.
:)
Понякога се зацапва (красивото), де с моя помощ, де с чужда, но после с лакът или с парцалче, ако трбва и с нокти изиствам окаляното "стъкло" на душата.
Нямам друг избор просто..:).
