Морето ме изпява на един единствен дъх
и върху кожата му ставам на луничка-
не мисля за поредния недосънуван връх.
Щастлива съм и сякаш имам всичко.

Морето се завръща и струи на необят.
Разлива се в съдини от сребро и пяна,
докосва плажовете - дълги маси за обяд.
И аз от тази гледка съм завинаги  пияна.

От нотите му се събирам, тон по тон.
Морето ме прощавва и това ми стига.
Сърцето ми препуска с неговия камертон-
тъгата ми не се стреми да ме настига.

Далече й звуча. Измивам сетния й пласт,
разпръсквам музика направо до небето.
Русалки след прибоя губят синия си глас
и после все го търсят в стона на морето.