"Tой издига себе си на една височина 
                 и не иска да слезе от нея, за да стане равен с теб"

Там, където съм аз, по-добре да не идват гости,
по-добре да не диша тревата, когато я стъпкват-
да не помни в съня си как са й чупили костите,
да си мисли, че още е млада, зелена и гъвкава.

По-добре да гъмжи от живи пропуснати случаи,
да червяса от тях и дървото, и плода на раздора,
и да падне в краката на случайно минаващо куче
дето се мисли за вълк в света на вълчите хора.

По-добре да ме няма, когато за миг ме споходи
да ми върне откъснато копче, изгубена сричка…
Как ще минат по моята суша влюбени параходи,
дето той ми присънва, дето, всъщност, са всичко!

Нека там си остане, нека не слиза в тревогата.
Всяка стъпка посича илюзия, всяка грешка я дави
в тревите бездънни, които простора не могат...
По-добре да е връх! А тревите под него са прави.