„и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!”
                    П.К. Яворов, „Демон”

Още едно красиво безизразно лято,
Още една тишина с очи на орисници.
Сякаш олово в прахта е разлято…
Пишат куршумено всички измислици.

Още трева и още шеметно влюбени
птици, залели небето за празници,
гонят тъжен, изгубен демон (по Врубел).
С нещо невидимо сякаш ги дразни.

И остава встрани от общото взиране
в чеиза на лятото, шит с незабравки.
В душата му хладно, тихо, прозирно е,
шетат из нея ироничните подигравки

на слънчеви зайчета - в сенки се спъват
падат по тръни, по неразсънени билки.
Някой ден на слънце ще го разпънат…
Но сега му баят с думи и с мотовилки -

да го лекуват от него самия, но, ето
самотник е в щурите мисли на лятото.
Дали ще го пуснат обратно в небето,
да си върне поне частица от святото?!

Не разбира от врява, живот и поверия
Тежи от въпроси, а даже и чувствата
се оказаха толкова тежка материя,
че парят и мълчано, далечно по устните

И от тях се отказва, тихо и чувствено,
от обети за слънце, от любимите хора.
Тъй красиво е лятото, чак е изкуствено!
А той е само сенчеста част от декора.