Толкова бърза да ме изпрати,
че си забравям чувствата
до гозбите за приятели,
до въздуха върху устните ми.
Забравям, свален, ореола си
и панически търся копчето
за отключване на простора.
В него с нокти се вкопчвам.
Завъртам в посока погрешна.
Светва ми, все пак, в главата:
и гърбом мога да срещна
истина. И прегръщам вратата.
Еднокрила и ненамилувана,
ме ритва с вълните ветрени.
Само ако се давя, плувам -
в мой си стил „последни метри”
Но се усмихвам при плонжа.
Отровата ми е и доза упойка.
В този миг поне съм възможна
върху твърда, но своя койка.
Толкова бърза да ме изпрати,
че се изстрелвам към себе си.
А чувствата са си пирати…
и нерешими, погрешни ребуси,
безсмислени, смешни бижута -
свалям всичките им дрънкулки.
Забравям чувствата в скута му,
тъжни, полумъртви светулки,
с блясък по-мътен. Губят карати
с издишаното от устните ми.
Толкова бърза да ме изпрати,
че в сърцето ми ще ме пусне.