(на цели пет години)

Разливах се в купAта от сено
с онази тиха миризма на суша.
Звездите на небето ми - везмо,
което само непокварените слушат.
За другите са точки и реприз,
ала за мене недокоснатото бяха…
Отдавах се на онзи нощен бриз
от равнината към прастара стряха,
която и сега ме чака до безчет
години и идеи да се налудувам.
Желае ми безсмислено късмет,
дори и само за да съществувам.
Но аз не искам. Режа Пътя с нож!
От Млечния не ми потича мляко,
а дълга черна  и несподелена нощ,
в която чакаш да те срещне някой.
Но няма никой. А купАта от сено
не ми обръща гръб, а с гръд въздиша
от десет до безизразното си Едно,
което трябва с вяра да подпиша.
И аз се врязвам , в златното сека
човешкото, което искам да забравя.
Звездите млъкват. Няма да се изрека,
преди от спомена да се изправя.