„и гледай - как всеки цвят ражда се в бялото.”
                                                  В. Василев

Не ми е шарено. Но още ми е цветно
Не случих в този свят на шарении…
Душата ми (по порив) – бързолетна,
издига глас, напряга тяло и извива шия
за да погледне в онзи свят, където
я чакат истински зелените й дебри.
А в този тук.. Живее сред полето,
живее простичко и се обича ребром,
дори да прокърви - навътре аленее
от вените на залеза, изпружил четка
не с мекота, а с острие да ме живее
чак до мембраната на всяка моя клетка.
И до безцветие по-цветно от картина –
с коне отвързани и дни ненаспорени,
над щастието с несвалена карантина,
с изпразнени мечти. И толкоз много време.
Не ми е шарено до хаос и премала,
но шом прочитам светлината цветно,
аз знам, че себе си не съм предала,
и че живея просто, чисто, спретнато,
без никакви копнежи да съм жива,
излишно жива и по време, и по форми.
Животът, неразбран, навярно си отива,
невъдворил у мене всичките си норми.
И заравнява всичко, всичко заравнява
с такава мощна длан, че съм нецветна
под напора на силите му за спасяване.
Тъй все едно, че светлината е пометнала
навсякъде поле и все бездомни гледки…
И само в дишането всеки цвят пулсира.
По бялото изплуват неплатени сметки…
И подписът на Някой, който ме разбира.