„Чувствам – ръцете ми пречат,           няма кого да прегърна.           Приказките за вещици           само след миг ще се сбъднат."                                              Лилия Радоева     Иззвездяват очите ми, Нощем е. Изтънява безкрайното вярване и го смъквам - сатенена нощница. Пада на пода, лъжливо, коварно.   Въздухът взира в душата ми повей. Няма къде от света да се скрия. Не докосвам ни с ласка, ни с гвоздей никого. Няма даже кого да изтрия…   Под прегърбени лампи по пътя в светъл ритъм умират мушици. Толкова честно е да си разпътен войник, на когото не стигат муниции.   Но след само секунда съм веща- помня друго от страх и тревога. Тъкмо време сама да се срещам, Тъкмо време сама да се мога.   И звездя по безкрая от приказки, Взимам всички неверни заглавия и ги хвърлям в лицето на рицар, странни негови чести сподавям.   Няма никой. Просъници къкрят в сетивата ми лунни и трезвени - всичко чуждо, земно и пъклено да изчезне в смирена надменност.   Най-накрая съм цяла. Жълтъкът на вселената в мен се завръща. А в сърцето ми кладата стъкат серафими. И пак съм си същата.  

Благодаря ти за усещането!

Мой стих, по мои емоционални причини. Ако това го прави и силен, радвам се!
Благодаря ти!