Няма нужда, Приятелю, остави… Нали така се казва в казармата. В мен безсънно бди постови. А заспи ли, го събужда Кармата - все нащрек да не би да не съм си поела изцяло товарите. Трудно ги нося, дори и на сън, с девет хилави божи магарета. Ти не виждаш това, но пък аз съм им длъжна и чистя обора им. Знам, че моят живот е в контраст с битието на другите хора и те разбирам защо си смутен, че от толкова близост е болка всяко щастие вкусено с мен. Но остана този път обиколка и ще чакам финалния спринт… Ако кажа - финалът ме блазни, ще излъжа. Търся някакъв финт да се скрия в различни съблазни. Но ме среща животът без грим и без всякаква обич ме тласка по-далече от пътя към Рим. И ми връчва продупчена каска, или шлем. В  своя сив легион като капчица малка ме влива. Сякаш в онзи вселенски бульон… Оттам идвам и натам си отивам. Ти прощавай, изнурен си от мен и тежат ти в моя взор полосите. Но след всеки предателски ден нежността ми си сплита косите. И попадам в страничен ръкав на реката житейска, и, всъщност, блага дума, с която си прав, ме изпраща към моята същност, към очите на всеки мой крах, към изкупени с чест унижения. Срещам себе си. А тъй ме е страх! Не печеля войни, за да губя сражения.  

...че от толкова близост е болка
всяко щастие вкусено с мен.

Мм, точно е... Щастието без болка, май се размива...

Не ми е ясно какво е щастие:),
да си призная...