Достатъчно! Препънатите стави не значат, че не виждам всичко! Че върху хляба си живот поставям, за да не съм на масата самичка… Не ми е мил животът тръноносен, за да му правя всякакви метани. Пред мене пътят пряк е кръвоносен. Обикновено стреля в съвестта ми, съвсем в челото, в голата му писта. И аз не крия, че така е благодатно - да не изписваш до последно листа, за да оставиш пътищата за обратно. Такива нямам и затова ме свърта наоколо… Душата ми е разкована като прозорците на къща мъртва. Лети над мен, та аз да не престана. Дотам ми е прахосано, че скривам и хрониките на големите любови - а страниците им със пръсти стривам. Ще ги заместя с временни, но нови! Тъй както (в миговете) ме съветват да бъда с корен. Другото е … „Майа”! Не съм полагала сърце, ни клетва - свободно ще заселя бъдещето в края, та тук да няма вече чувствен начин да ме докосват с длани нелюбящи. Държат ме ставите, стабилно крача към онзи свят с любовноговорящите. А ти помни положените в мен залози. Ще ти ги върна-правилата са железни, не се поддават на житейската корозия. Нали се уча да износвам честно бездни?!
 

Но е трудно, като има кой или какво непрекъснато да ти напомнят...

Някои неща са "незабравими", ако мога така да се изразя евфемистично:)
Поводът беше подобен на изразеното в твоето стихотворение.
Какво да обяснявам, че злоупотребата с чуждото достойнство е, всъщност, злоупотреба със своето?! Опитах, че млъкнах. После написах това. И сега се усмихвам на човешката глупост. Включително и на своята, която не е малко:). Но уроци - няма как да ги избегнем.

"Място за викане". Отдавна си давам сметка, че и моят е такъв. Моето място за отдушване. Благодаря на Господ, че ми е дал начин, по който да мога да го правя.
Поклон пред твоя начин.:)

Просто спестява реални плесници някому;)
Възпитана оставам, така да се каже:)))