Не си крещя в ухото, а си мрънкам. Отдавна се научих да се жаля, когато се упреквам, че по тънкото съм минала или пък лъжа краля, че не е гол, че му стоят прекрасно одеждите, приличащи на дрипа. Току по себе си да се прехласна, но възклицавам само с хрипове. И за това дори не се коря, щадя се. Е, не съвсем обично, а бездарно. И ругатня понякога да си изръся, но предпочитам състоянието марно Студено-не! Ни вряло, ни кипяло, тъй както сърбам супата. И чая. Аз, с други думи, се упреквам зряло- през клуп. Че иначе ще се отчая.  

Ти си един прекрасен Кроноп! :)))

Приемам "кроноп" и като мерна единица за усмивка:),
освен за силата да се надсмееш над себе си.
Благодаря ти!

Кронопът е човек-възторг, опазил детската ненаситност на сетивата си, способността да се удивлява, възприел хумора и смеха като житейска философия, човек, отдаващ и приемащ изкуството като импровизация, като себереализация в един концентриран миг от вечността.

http://wonder.blog.bg/izkustvo/2009/01/22/nedoizchetenoto.280491

Много точно го каза "човек-възторг", обобщено тълкувано по Х. Кортасар. Не знам дали тази дума има друга употреба или е своеобразен неологизъм-метафора.
И тъкмо затова, имайки предвид, че не се възторгвам от себе си, но ми се налага поне лечебно, за да не се саморазрушавам все пак, впрягам и хумора, и самоиронията, за да не изгубя критерий в смехотерапията. Съзнавам, че стихотворението ми не е чак хумористично, но има и тази нишка, надявам се, видна. .
Кронопсвам, един вид, но над себе си:))). Не за себе си...

А от стихотворението ти разбирам, че литературната и философска основа на себепознанието е много сериозна, но не съвсем достатъчна основа за себесътворение. Не става без детското любопитство към света и неподправеност.

Точно! :)))

:)!