И все така го правя! Безвъзвратно. И все наопаки съм на боляща жажда. Запомням се, забравяйки трикратно какво е от бездънна нула да изграждаш сразени парадигми, дни от пепелища, когато вятърът е просто моя урна. Когато всяка ласка отразява нищото и аз към теб не смогвам да се втурна, а се стопявам в съсък тих. Свещица, изправила духа - живота си смалила. И по принуда се събуждам бяла жрица. След тази утрин всичко бих простила. Всичко! Себе си. И теб, и тази стая… с тъй овехтелите стени, очи, портрети. Повярвай ми, аз исках да те припозная, но някой струва трийсет сребърни монети и спрях. Успях в съня да се надмогна с една идея повече „любов по спешност”. Така е трудно, ако любовта е догма, че истинската се оказва повече от смешна. И затова го правя. Не, че ми е смело! И не, че моят свят си струва вече бунта! Но… пламъче в очите ти ме е подвело… и аз въздигнах до вселена някаква секунда.


 

и действителността. Това, което е в нас и това, което е в другите. Може би в синхронът на тези неща е щастието.
Иска ми се да имаш споделеността, от която се нуждаеш, Мей!
Разкошно стихотворение!

за съпреживяването!
Може би трябва да променя някои неща в текста, за да е по-ясен, като оставим другите детайлни "дефекти" на изказа, но го пуснах такъв, необработен, съвсем нарочно... Грубоватичък като живота.
Споделеност?! Може би си права.. Трябва да помисля по въпроса..:).
С времето става все по-трудно ккто да се скриеш, така и да се споделиш, акоотсреща няма равна на твоята сила споделеност.