По жътва жегата плете въжета
от класове към слънчевите двери.
Мълчано време е, твори мъжете
и мигове - сърцето ми да те намери.
Коси до жълто всичко от пейзажа
покоят ми в пресъхнала палитра.
Ще бъде малко всичко да ти кажа,
ще бъде на мълчанието хитрост,
за да не чувстваш, че така изчезвам
след думите си от презряло жито -
покълващи, щом са очи на бездна,
едва ли ще си тръгна от живота сита.
Ако смирено връзвам думите на снопи
от тишини, събличащи страха до голо,
ако се губя вечно в тесните синкопи
на всяко трудно мое „горе” или „долу”,
навярно ще съм спряла да те търся
и миг по миг в съня ще се разтворя.
И вече нищо от незрялата ми дързост
за любовта си неуморно да говоря
не ще остане видимо, да те тревожи.
Изчезнала, дано така да съм начало…
Едно зрънце от спомен да положиш
в безкрая си, преди да ми е загорчало,
ще се събудя в новия си свят отвъден,
да те обичам, в друг живот, отново.
Но жътва е и птиците, като напъдени,
кълват от любовта ми. Наготово.

 

 

ще се намери и за птиците и за разни гризачи - знаеш как е...Богатият с любов е щедър, пилее се, не му се свиди, сърцето си дори подхвърля...

късмет е да го клъвне птица - така полита в небето:)

Дано да остане сърце за подхвърляне..:)
Това е единственото богатство, от което не се обеднява, понеже източникът е безкраен. Обаче не съм сигурна, че във всички случаи е така, понеже животът всякакви препятствия слага ни. Та се и спъваме, че и не ставаме понякога. Ма няма нищо, други животи има:).

Ехее, цели два отзива?!:)
Истина казваш...
Да те изкълват с птичи глад, ако си зърно, шанс ти е да политнеш:).

Богата любовна жътва... Класове натежали от обич...
Едно зрънце от спомен и... покълва.
Поздрав!:)

Дано да е богата...
да не излезе зърното празно:)
Благодаря ти и също те поздравявам!