За времето, когато
           една птица ще счупи
           стъкленицата на моята душа.
 

Звъна на песъчинките не чу ли?
Политат като капки във водата.
Срещу брега вълните са издули
на времето платната.

Пространството-огромен кораб,
между море и суша е закотвен.
Това политане надолу
те свари неподготвен.

А после като карта ме обръщат
невидимите мои херувими.
И песъчинките се връщат
ни златни, нито пък значими.

Те струват само шепа пясък,
затворена във малка стъкленица,
додето с утринния крясък
не я събори литналата птица.

И няма вече пясъчен часовник.
Върху брега ми Времето почива.
Спи - гол и уморен любовник.
И пяна го залива.

 

Много красиво, Мей...Финалът е прекрасна картина

Това е едно от стихотворенията, останали ми в ръкопис отпреди 20 г. Не пазя много оттгогава обаче.
Вече съм го публикувала и другаде, но си го спомних пак, не знам защо.
Трябва да поровя из тефтерите още:). Може пък да излезе още някое сносно.

Това е несносно добро, по-моему.:))

Не скромнича. Просто и на мен ми е странно какво намирам там, в старите архиви, без да съм отчела в съзнанието си навремето кое какво е. Така не съм сигурна също дали не съм изхвърлила и доста хубави неща, мислейки ги тогава за недобри и обратното, разбира се.
Благодаря за "несносно добро":). Май за първи път срещам такова съчетание;)