„Бенволио:
Меркуцио, да си вървим оттук!
Горещо е. Гъмжи от Капулети.
Ако се срещнем, ще избухне свада —
във тази жега лесно ври кръвта!”
„Ромео и Жулиета”, У.Шекспир
Ще ни е нужен Шекспиров език
и много фино сребърно душевно сито,
за да затворим истината в този миг.
Но стига сме се хранили със митове!
Останем ли на сцена, ни грози печал.
Излезем ли, ненужно всичко става.
Свадливите очи на страстите разбрал,
едва ли ще поискаш да им се отдаваш.
Едва ли аз, такава, вярвала им бих,
каквито и костюми да си сложат вече.
И не една от тях зад сцената убих.
Меркуцио, да си вървим! И по-далече!
Езикът на телата, жестoвете, те...
след толкова геройства са ми смешни.
Очите, да, очите са последното море,
в което ще потънем, смели грешници.
И в срещата ни там едва ли чака свада.
И в срещата ни там едва ли ври кръвта.
Онези, дето пишат вежди, а очите вадят
са истините, страстите. А любовта..
прибрана шпага е. Меркуцио, къде си?!
Не ни е нужен вече Шекспиров език.
Mълчанието всичките ни истини понесе.
Да ги затворим, закъснели, в този миг.
Не търсех драматизъм съзнателно и ми бе неясен поводът за написването на това, освен, че ми попадна мотото и ... После схванах, че, всъщност, съм описала една своя ситуация:). Неизбежно е, както този подтик още веднъж се потвърждава гениалността на Шекспир и онова, което се съдържа в изчееченото от него - за нас като мотив за осъзнаване или творчество.
Излезем ли, ненужно всичко става..."
Мисли барутни изригват безгласни,
но разтърсват като Шекспиров стих.
ни - напред, ни - назад
Или съм..
Писах покрай мотото, без да знам какво ще излезе нататък дори и по смисъл, не само по форма, А то взе, че се самоописа една широка, но и конкретна ситуация, в която съм.
Не можем да се надскочим, да. Поне не лесно.
(а може ли малко Молиер?)
Не бе.. шегувам се. Така ми дойде просто и случайно беше.
Но не пречи да позволя пак да ме размислят Великите. Има защо!
Е, има си хас ти да ме сбъркаш.:)
