Навярно е чистилище затворът,
в който с божия машина са ме спуснали.
На сцената ми още дълго ще говорят,
ще сменят маски, ще показват лакти, мускули
актьорите. А аз ще наблюдавам...
И този път, и този път е като всичките!
Най-обикновеното каляване
на мислите, на думите, на сричките
е цял театър в куфара картонен,
побрал животите ми, с място и за този.
А настоящето ми разиграва спомен...
Така познати са ми репликите, позите,
че ще подремна в крайчеца притихнал
на взора си, преди да го вшумят аплаузи.
Събудя ли се, ако ти си се усмихнал,
ще са си стрували актьорите, суфльорите
и всичките житейски паузи.

 

О, да! Въпреки обърнатите знаци в началото.

Те, знаците, винаги са обърнати, понеже животът ни приучава да си сменяме гледната точка. Искаме или не, не ни оставя на мира.