Не ме обичаш, Принце! Не тъжи...
Разбрах го още в десет и петнайсет.
Поне създаде хляб за бедните лъжи.
Но те, горките, толкова издайни са,
че ги познах по погледа им крив
и по възтънката им медена усмивка.
И по сълзите им - да имитират срив
и благост, или пък житейски лифтинг.
Сега се успокой, поне до полунощ.
За тази приказка сама съм отговорна.
Стопанка съм й, няма да й вадя нож!
Нали я виждаш, че си тръгва морна
и влачи шала си по мраморния под
пред силуетите на твоите придворни,
поискала неистово любов и небосвод,
че се надпяват из гърдите й флигорни.
Отстават девет стъпала от този сън
и после - вечност в пътя за обратно.
Поне разбрах каквото съм, а и не съм.
Едно и също е и на тъгата ми е кратно.
Та затова е важно да си силен, като мен.
за да преминеш по въжето на сюжета й.
Какво пък, подир приказния полуден
не са се свършили жените и мъжете, я!
Е, не е същото... Та аз ли го не знам?!
Но, то, било ли е по-вярно от химера...
След всяка приказка си тръгваш сам.
И чакаш в друга някоя да те намерят.

 

Здрасти, Мей,
направо си прочетох мислите...
"След всяка приказка си тръгваш сам.
И чакаш в друга някоя да те намерят."
Дали декларациите за неОбичане могат
да се сгъват в книжни лодки и да се пращат да плават
по реката, за да има шанс от теб да се отече моментното
тягостно усещане за неразбраност и изгубеност в превода по посока
сакралност - > реалност, след който Обичта остава, но също се настанява
и чувство за нехаресване поради неразбиране, което пък законтря диалога за дълго или завинаги!?... И дали идва момент, в който двете страни осъзнават в ритмична синхронност,че всичко се е случило точно по този щастливо-мъчителен начин, защото и двете страни са имали потребност точно от това и виновни няма, а негативните емоции са продукт единствено на страха да се изправиш пред самия себе си отстоявайки правото си да бъдеш свободен и приет такъв какъвто си най-вече от самия себе си, а после и от другите?!... Незнам... Просто си разсъждавах докато се возех в колата след работа тая вечер...
Страхотно стихо!
Пак ще мина да си го чета!
Прегръдки,

Ели

...Остават девет стъпала от този сън
и после - вечност в пътя за обратно...

Отговорни за всичките си приказки!

пресичат съчиненото от другите за нас, съчиненото от нас за другите, съчиненото от нас за себе си, съчиненото от другите за самите тях и в крайна сметка какво ли ни е съчинил живота...Искам да ти кажа само, че ако имам право на една единствена приказка, ще си пожелая да е написана от теб, Мей! Благодаря ти!

Невероятен гонг навътре. Сигурно от ехото боли.
"След всяка приказка си тръгваш сам.
И чакаш в друга някоя да те намерят."

тягостно усещане за неразбраност
-------------------------------------------
И на мен ми се иска да поразсъждавам, но съм малко уморена и не ми се удава сега. Може би после... Сигурна съм, че почти всеки е изпитвал нещо подобно, а който не е, щастливец е. Няма виновни. И има. Виновни сме, че не напасваме представите си за нещата и, разбирайки ги, и приемайки тази на другия рано-рано не се откажем от пътешествието към нечия душа. За да си спестим болка. От друга страна - постоянно се променяме, та презастраховката е невъзможна. Изовдът е, че уроците са неизбежни и тъгата- също.
Благодаря, че не съм сама в усещанията си!

Категорично! В смисъл на истории, а и на думи:).
Стоя си зад думите значи, а и зад постъпките, колкото и да не са ми весели някои от тях.

Интересувам се само от онези пресечни точки, които минават през сърцето. Другите събирателни точки ми изкривяват неприемливо света и не ги обгрижвам - тези на ума и егоизма. Като каза, че искаш да ти пиша приказка, та се сетих за нещо старо. Ето:):
http://meiia.blog.bg/izkustvo/2008/01/24/napishi-mi-prikazka.156213

Много хубав образ с гонга навътре!
Боли, разбира се, няма как да е иначе..

Чудя се, доколко изобщо израстваме приказките като детски дрешки и доколко остават в нас. Взависимост от оцелялото приказно в душите ни като организация, а не като спомен само, зависи и общуването ни с другия. Ако сме различно приказни, в една приказка е трудно да бъдем.

хубаво, Меичка! Човек като си изпише бялата тъга навън, вътре му остава повече място - за приказки. За съм! :)

А то понякога е нишка - тънка, тъничка... и не можем да продължим, оставаме в страната на реалността, изгубили пътеката към вълшебното. Но не - и усета за приказното:

След всяка приказка си тръгваш сам.
И чакаш в друга някоя да те намерят.

Много хубава приказка, Мей, натъжава, просветлява!
Поздрав! :)

Доколко ли? ;)))
Представи си детски дрешки, които са останали в нас и си летят отвътре, а ние растем навън, закриляйки си детските сънища - хвърчила на душата.

Дано да си права, че съм разичитила..
оборите!:)

Много си права, като се замисля...
Така изтънява сюжетната нишка, че ни - напред, ни-назад, но ни остава усета за приказност, така, както научим ли се веднъж да караме колело, не го забравяме.
Е, то просветлението никога не идва на трапеза и с чаша в ръка, а по малко по-трудни начини:). Това за натъжаването.
Благодаря ти!

Хвърчила от детски дрешки..
Ех че красиво!:)
Представям си, да!
Ще ми се всички да го правим, ако не в еднаква, то поне в сравними степени, за да се четем вярно един друг, но е невъзможно...
Значи ще избираме "читателите" си, образно казано за тези в любовта понеже става дума. Както и това кои ние ще четем:).
Май тези, с които можем да хвърчим отвътре.

Възможно е, възможно... :))) Няма невъзможни неща.
Но има Избори. И в тази връзка си права - те ни оценностяват и сродяват в летенето и небетата заедност.

Има избори, да...
Не съм разбрала досега обаче защо едни от най-чистите и най-верните (за момента поне ) избори са ме довеждали до крах (не преувеличавам), а едни от най-безрасъдните и глупваи дори са ме въздигали. Как да вярвам на вярата в христоматийния й смисъл?! Не мога...
Има нещо и зад кадър и, доколкото знам вече, добре е и знаещите да не го премълчават.
Едва тогава идва свободният ни избор и вярната оценъчност. Дотогава слепи сме и нищо не е валидно в истинност.