Аз отсам ще се радвам.
Стъклото е чисто и чува
всеки изгрев, нарамил дъга,
всяка грижа, провлачила чехли,
но пропуща лъчи,
по които към тебе пътувам
и по всички красиви неща,
които страхливо не сме си изрекли.
Имам странен акцент на роса,
на простори с измислена кожа
и на екот от дим,
призпознал тишината ми синя,
щом на стъклен рефрен
ръката си влюбена сложа...
Щом сверявам по пулса си
поредната разделителна линия.
Аз така ще стоя
с абажура си в стайна хипноза.
И с oнази картина от ляво,
която е втори прозрец, за чувства.
Пред стените отвън избуява
поредната дворцова роза,
а аз и забитите тръни
в сърцето си все не напускам.
Но те чувам оттук,
когато мълчиш и когато обичаш.
Между шепот от рани...
И когато се радваш, зелен,
в неизбродна душевна дъбрава.
Аз се топля на същото слънце,
но у мене то не ще да остане -
всяка нощ ми е спомен
как света невидян се забравя.
Не успявам да трия,
не успявам да смъквам пътеки
като дрехи прокъсани вече
и чужди.
А на космически дни са от мене
даже врабчетата –
сиви твои монтеки...
Някой трябва да счупи стъклото!
Всички корени в мен
са болни за птиче прокуждане.
Аз отсам ще те вярвам, щастлив.
Аз отсам ще съм бляскава,
ако искаш да видиш звънтя ли
на слънце,
когато внезапно се счупя.
Избленувам ли твоите ласки,
ще съм само
няколко слънчеви рупии.
И тогава ще зная,
че си всичко,
което осмисля стъклата
на вселената с крехката ризница
и на дните изгубени,
дето все преподреждам.
Аз отсам ще се радвам
на дъха и света ти,
и в последната земна разплата
със стените събудени
все за теб,
все за теб ще поглеждам.

 

като слон в стъкларски магазин се почувствах в стъклената стая на прекрасното ти тихотворение

Много е хубаво, толкова тъжно и светло

Помислих че стонът е слонът в стъкларския магазин:)
Както звук може да счупи чаша, така и това...

Няма нужда от чисти стъкла, мисля си..
По-зацапаното, по-хубави неща вижда. А така, гледаш, гледаш и не вярваш на очите си какви истини, колко си оттатък света, всъщност.
И отвътре не е свят...
Всичко се чупи и се чупи...

омагьосана стая - усещането е като за музей, кара те да затаиш дъх...нещо като място за вкаменени чувства, ако слънцето счупи стъклото имам чувството, че ще се излее водопад

Музей на счупените или на чупливите чувства...
права си в усещанията.
Водопадът би бил леден...

със сърцето написано...
прекрасна си..

За сърцето гарантирам:).
За другото - вие ще кажете..
Благодаря!