Моят кон не прескочи оградата.
А имаше хъс и ярост, и сили...
Но важното беше да не пострадат
лехите с цветята току нацветили.

А имаше полет - тихо го спъна
и в дишане тежко глътна вселени.
Назад синевата беше потънала.
Напред светлината се стече по мене.

И стана копито на мрака. И мръкна.
В очите на гълъби слезе земята.
Оттогава не грива, бесило си мъкна
и вятърът ласо по мене замята.

Не сринах оградата. Ето ме с коня
по сухите ниви се скитам унило.
Остана ми сетния хълм да прогоня...
А, живи, цветята ми палят кандило.

 

малки огньове, предвещаващи живот. Крехката опазена красота възкръсва в тези, които я ценят. Може би затова си така жива и вълшебна във всеки ред. За стотен път-обичам стиховете ти! Благодаря ти!

Щом изобщо го пиша и изричам, значи не съм се предала. Но и такива са законите вселенски.. Не можем да опазим всичко. Или себе си, или цветята. Щастливците имат и двете. На мен често ми се налага да избирам. Уморително е, но пък полезно, в случай че не съм на грешен път в духовните си схващания. В противен случай, минала съм се отвсякъде:).
Благодаря, Етина!