Едва сега прозирам влюбения си кафез,
мъглата, лепкава, когато разтопено капе,
та крачките ми заизчезват в нейния петмез,
Сфуматото й ме кръщава с мръсни лапи.

Залепват стъпките ми плахи в белия катран.
И накъде така?! Изтичам бавно накъдето
в сърцето ми все още си дотолкова избран,
че благославям и избраницата на сърцето ти.

Където бездната е с кротко име „полумрак”.
И да потъна сред къделята му от забрава,
не е събитие, ни път, а счупен котвен знак-
сърцето ми разбило е най-вярната си брава.

И няма сигурни врати... Отварят го с очи
и вливат ледена мъгла в ненужния му съд,
докато от наркозата й сухо да ми загорчи...
Единствен пресен белег, че не съм отвъд.