Мълча си тук, оплетена в дантели,
в игли, конци, сред креди, копчета...
А някога си мислех, че са ме довели
в самото изобилие. Дойдох на токчета.
Сега обаче се въргалям прашна
в най-мъничкия шкаф за джунджурии.
Задушно ми е, тъмно или страшно,
но само тук успявам някак да се скрия.
Отвън ме чакат миналите ми копнежи,
а с тях какво да правя, не разбирам!
Навярно е поредното стъпало от растежа:
не ми е ясно аз вървя ли, спирам ли?!
Щом чакат ме на воля чужда пръстите,
със ножица, с игла или с ютия жежка...
Ако успея бързичко да се прекръстя,
ме отминава планът на съдбата тежка.
Но докога?! Дори започвам да желая
да мога да се взра в очите на съдбата,
ако ми дава време, колкото да се покая -
не заради болката, а заради мен самата.
Да пратя прошките си като птици зиме
да прелетят след мен веригата на дните.
Онези дни, които нямат цветове и име,
рисувани със тебешир, с дъжда измити,
които нищо не оставят после. И не зная
къде съм – в шкаф ли, съркофаг, кашон ли.
Легло за сенките ми... И как да се позная.
сред прокламираните щастия изконни!
В уюта на дантелите, иглите, макарите,
създаден вещо в плетеница хаотична,
в която съм прегърната, а не изритана
и част от цяло, а не отчайващо различна.
Почти съм преродена, недородена още,
изминала на място пътя си, до края.
Оставили са шкафа незатворен снощи...
И бяла светлина, напомняща за рая,
прокрадна се мечтателно и... стихна.
И нечия ръка изрови ме оттук чевръсто.
В мига, преди на светлото да се усмихна,
видях онези, дългите съдбовни пръсти.