Понякога, признавам си,че съм жестока,
когато в мене виждат сив паянтов плет.
Не съм ограда бяла и изтънчено висока.
Зазидана съм сред стените на куплет
и нищичко не търся от съня си по-натам.
Но ми е все едно. Да бе попитал просто
какво е тук, при мен. А мен не ме е срам
да ти разкажа за безлюдния си остров.
Дори Петкан си нямам. Нямам си море...
Съвсем е пусто, но е някак си пречисто.
Със птичките си правим матине и соаре...
Със зверовете се надлъгваме на истини.
Та не мисли, че страдам в тази мекота.
Жестока съм понякога, когато ми напомнят,
че всички признаци на свят и свобода
ме правят по-сама, по-тъжна и бездомна.
И си го връщам, като мълния - на Зевс.
Ако животът ще се зида от такива срички
на светлината, по-добре е с вход „излез”.
Отивам не натам, където тръгват всички.
Не ти е чудно вече, че дори в жестокостта
пак мога да обичам и да имам даже вяра.
Такива са зъбците млечни на реалността -
изгризват всичко наше над добро и мяра.