Мъглата се стопи и оголя
по страстите на февруари.
Заля безмълвните поля
с отблясък на фанфари.

Звукът им още, син и тих,
тъгата ми ти нарисува.
От много зими все съм стих,
сред който те бленувам.

И все оставам, облак бял,
на вятъра ти да се нося.
А февруари, непрестарял
и в дрехите на просяк,

сърдит, с очите на хлапак
изнервен пред разлъка,
заканва се, ще дойде пак
с възторг, любов и мъка.

Но от заканите се поболя,
топи се в шепи, безтелесен.
Из пазвите на сочните поля
надничат пролет, лято, есен.