„Искам да живея някъде, където хората не са лоши.
              Мога да отида в Космоса…”       
                                                       (реплика на едно различно дете,
                                                                            неприето от другите)

 

Навярно раните са справедливи
и нямам право да се излекувам
от онова, което тук ни прави живи.
Но аз все търся повод за сънуване.
И, буден в болката, и жаден за красиво,
отново се побирам, малък, на екрана
на хладината хорска от метално сиво.
Не искам на Земята вече да остана..!
Очаква ме планетата за виртуози
на ласката, на грижата. На самотата.
Дали съм принц и ще отглеждам рози
не знам, но, знам, ще пия светлината
далече там, с такива хора като мене,
в които Бог е сложил верен отпечатък
и е поканил всички с бъдеще ранени
да изградят света човешки за нататък.
Събирам се и раните са справедливи −
навярно са ми код за идното пътуване.
И с жаждата за други дни, щастливи,
живея днес във времето си за сбогуване.

живея днес във времето си за сбогуване

Сърдечно го харесвам това стихотворение.

Те, мечтите... спасителните...
Много ми хареса, поздрав!

Мелодия правиш от думите... имаш голям, рядък талант!

Откакто се родим, все така е, но за някои е е повече "време на сбогуване".

А аз сърдечно благодаря!

Да посънуваме поне,
То, друго не ни остава понякога.
Поздрав и благодаря!

Дано си права в констатацията си!...