Разсъдих – аз съм си виновна!
Въргалях се сред детския си дрешник.
Изричах се отчайващо несловно,
най-вероятно е било погрешно.
Не се спасих „по Диоген” - от бъчва.
Не кастрих бора, не поих елата...
Омръзна ми така да ме отлъчват,
да хващам вечно за върха стрелата.
И да облизвам гнилата отрова...
Езикът ми не иска да се раздвоява!
И с него да се ровя, ровя, ровя
в лъжливата трева и да й устоявам.
Поникнах върху темето на краля
и писарчето му ме е зачертало.
А аз поисках голотата му да галя.
Тя - звън на манастирско кречетало,
се сгромоли съвсем в оная дрипа,
която грешникът-Живот, остави.
И виждам как посланикът му рипа
по пистите на моите представи.
Погрешен пратеник обаче...
Такъв не помня вече, нито искам.
Един изпразнен гарван грачи,
защото му е приземяването ниско.
Но няма как да се сломи враждата
на моя сън със наспорилата особа.
Изсипах вино, за да се смали междата,
но не помогна. Изкопах си гроба.
И спомняте си за Поета, мисля...
А аз му чистя нереалните чепици.
Такива мътни в нас ще се избистрят,
че няма да ни стигнат лястовичи жици.
О, аз не предполагам! А съм си виновна!
Приемам жеста на финалната рапира -
ръката на приятел е отровна....
И моето сърце подсъдно спира, спира!