"Моля те,
вземи от нежността ми!
Не за себе си,
заради мен вземи!
Сам не бих понесъл тежестта й."

                   Константин Павлов, „ Самота”
                                 

Все я подозирах, че е саморасла
с невярвани длани, с излишни очи.
Черта, по душата ми драсната,
та красивото у мен да проличи.

Разголена в стихии, беззащитна,
на коренче крепи и свят, и свян.
Дъждът я гали с ласки любопитни
и я съблича, хладен и пиян.

И я полюшва вятър похотливо.
изронил цвят, прекършил ствол.
А тя се вдига, морна, още жива
в сълзите си от вкаменена сол.

Поглежда ме. Къде да я изпратя,
под някой транспарант от тишина
или на много тъжен мой приятел
с различните й божи имена?!

Не знам и аз, но искам да я пазя
от вихри алчност, от лъжи и мраз.
По-лесно е да мога да я мразя,
но тя е моят по-добър контраст.

И я оставям да се сгуши в мене.
Сърцето ми да е и нейното сърце.
Подир неверни думи и измени
да ме изстрада с тръпно стебълце.

Та и в калта да ме изправя чиста.
Под тежестта ми да се възроди,
над руините ми да се разлисти
и да прости за всичко отпреди.

...И я оставям да се сгуши в мене.
Сърцето ми да е и нейното сърце...
сгушена там - нежност в сърцето - в сърцето на нежността...
Много красиво и нежно и истинско - прекрасен нежен стих!
Разлистващ, като пролетта навън...

Благодаря ти, ishchel!
Честит празник!