Звучи ми архаично
чувството за свят.
Покоят на различното
не значи необят.

Ни мъничката права
е някакъв безкрай.
Ни паднал се изправя
току-така. Комай

причините са разни.
Не, видимите, те...
са стъпките напразни-
неслучено дете.

Ни в грохот и гълчава
e истинският скок.
Когато замълчава,
човек звучи висок,

тъй както до тревата
небето носи път.
По кръг тече реката.
И няма да я спрат

препятствия човешки,
понятия, лъжи...
А истините тежки?!
От тях не ми тежи.