- Ники, виждаш ли щурчето под ей тая, голямата тревичка? – пита порасналия батко първокласник по-малката си сестричка.
- Да. Колко е мъничко!
- Не, не е мъничко – тревата е огромна. А виждаш ли цигулката му?
- Не, тя като твоята ли е?
- Същата, само по-малка.
- А, виждам я! – Не, батко, не е по-малка – ти си по-голям!
Така си разговаряха децата. Усмихвам се. Как се забавляват. Спонтанната, необременена, чиста детска мисъл, танцува захласнато с въображението , отдадена на мига от съзерцанието. И се удивлявам.
Усмивка. Мисъл. Удивление.
Ставам пленница на това предадено ми детско триединство. Отдавам му се с наслада, преоткривайки света по детски, втурвайки се смело към мъдростите му по първолачешки.
Реалността придобива нов смисъл и други измерения. Невидимото става видимо. Малкото и голямото се смесват без глътки от алисините шишенца. Лилипутствам и гъливерствам. Изпивам росата. Събуждам светулки и палвам фенерчетата им в мрака. Докосвам с дъх струните на малката цигулчица под тревицата и озвучавам тишината. Пробивам какавидата,чиято пленница тъй дълго бях. Отърсвам се от сковаността и махвам с крехки, прозирни крилца. Колко съм лека. Невероятно!
Едно шарено топче се търкаля бясно към мен и аха да ме премаже. Разпервам новите си крилца и кацвам върху него. То спира да се върти, разваляйки окръглеността си на безброй безформени пирамидки. Отгоре най-голямата - червена и сгръчкана. Под нея ми се кокорят две бързо мигащи очички. Други две пирамидки размахват гневно пръсчета, а едно пискливо гласче ми закрещя ядовито:
- Ти какво си мислиш ,че правиш?
Изобщо не ми даде възможност да се зарадвам на метаморфозата си.
- Кой ти разреши да се трансформиращ, да палиш вълшебните фенерчета, да си вземаш звук от магическата цигулка и да гълташ жива вода?
- Аз...не знаех..., че не трябва.
- Ще оттоваряш! Тръгвай с мен!
- Къде?
- В Броселиандовата гора!
Сериозно се изплаших и избягах. Издебнах го докато важно си крещеше, отдало свръх голямо значение както на мисията си, така и на собствената си незаменимост в нея. Духнах светлината и покрих с листо малката цигулчица. Знам, че който и юнак да е тръгвал за тази гора, не се е връщал. Схоластиката на Средновековието ли го е оковавала или ококорения в него Ренесанс го отпраща с паралелното време през девет планини в десета и още се чуди защо не го виждаме, когато стои до нас?
Не съм ли готова за непредвидени геройства? Защо прибирам крила и се вкакавидявам повторно? В пашкулената кухина чувам само твърдия допир на ограничението от намотаващите се върху ми нишки на социума, вкълбяващи ме, за да мога да бъда търкулвана между световете / каквито и да са те/ като посредник на властелина /който и да е той/ и да се разбивам в нетрайно единство от пирамидки с разликата ,че вместо огромна червена шапка си имам неизползвани крилца, колкото нежни, толкова и силни . Пък и пих от живата вода, която не върнах. Затова мога да пробия отново пашкула, колкото и нишки да са намотани отгоре му. И когато съм готова, без водач ще тръгна към Пампонския лес. Маслото в светулчените фенерчета е още негоряло и струните на магическата цигулка не са трептели от свободния ми дъх. Защо ми е някакво сприхаво джудже? Не ми трябват посредници за избрания от мен път. Не желая да бъда и ничии посредник, а вестител.
Там накъде, в Светото писание, една повеля все остава недочута: „Бъдете като децата!“
Понякога в нас грейва звезда. Дори не подозираме. Но ако е достатъчно ярка, все някой ще я види – този, за когото е засияла. Отражението в неговите очи е подарък за нас.
Елена Петрова
преди да побързаме спешно да им наречем „имената“ на битието им за интегриране и оцеляване в тъй ценната нова религия на социума…
Това си помислих… но не само…
Подсети ни Емелика че и ние виждахме странни и вълшебни неща от истински приказки като деца… които сега са ни нужни.
Престорих се на първолаче и урока ти е по-добър от неделна проповед :-)))
Благодаря!
