Възторжен си, прeмерен при това.
А аз съм вяла в опита да ти се случа.
Убива ме онази липса на слова,

Нали ви казвам, мирисът на сцена
ми спомня главно липсата на слънце.
И как случайно в мене ще изстенат

             „Искам да живея някъде, където хората не са лоши.
              Мога да отида в Космоса…”       
                                                       (реплика на едно различно дете,

Еe, размъти я тая вода!
И сега стоя и се чудя
прилича ли на свобода,

Бъди ми рамо, на което да поплача,
намеря ли си сълзите изобщо...
Ако ли не, ще си догледам с тебе мача

Мъглата се стопи и оголя
по страстите на февруари.
Заля безмълвните поля

Понякога, признавам си,че съм жестока,
когато в мене виждат сив паянтов плет.
Не съм ограда бяла и изтънчено висока.

На времето изрязаното деколте,
препълнено от погледи и шепи,
и алчности, и ревности, и те,

Трябваше да кажа „Извинявай”.
Глътнах няколко луни резливи,
тръни, сол, пшеница, плява...

Мълча си тук, оплетена в дантели,
в игли, конци, сред креди, копчета...
А някога си мислех, че са ме довели

Едва сега прозирам влюбения си кафез,
мъглата, лепкава, когато разтопено капе,
та крачките ми заизчезват в нейния петмез,

Моят кон не прескочи оградата.
А имаше хъс и ярост, и сили...
Но важното беше да не пострадат