Може би не вярвам достатъчно,
та съм все до кривата круша
на тази любов. И ми се плаче!
Но не мога, защото съм сушава.
За да плача, трябват пробойни
в онзи Арго, преминал заблуди
за руно без никава стойност
или със стойностите за луди.
За да плача, ми трябва надежда,
че могло е изобщо да бъде
шеметно или поне да изглежда
на разкош в живота оскъден.
За да плача е нужно и някак
да се браня, когато умирам.
А аз спокойно си пия коняка
и се правя, че не разбирам
как ти вярвам непридирчиво
и въпросите стават излишни.
Как от вечния вкус на горчиво
пия вкус на конячени вишни
на коняка в очите ти потопени.
Колко обич след вярата значиш
ще усетя, когато след мене
те зърна за миг да заплачеш.