Дано от този свят си тръгна първа,
под ноктите животът да скрибуца,
цеден през зъби на ядосана свекърва
и в молекули кислород на кална буца.

Наситих се на чудеса и на провали
и време е след тях вратата да затворя.
Ни ангел, нито демон мене ще похвали,
ако достигна себе си. Какво да сторя!

От бедности на всичко взор наситен
измолва от очите ми - светилища високи,
достоен край, към който още скитам
през толкова несбъднати у мен посоки.

Дано си тръгна с разтопената си зима
и белотата да ме диша вече безтелесно.
Трагедия не е. И няма ме, и има...
Отдавно е така. Поне да ми е лесно