Отмиля ми живот, отмиляха ми хора... Отмиля ми и детство. Отписах звездите. Пиян или влюбен ги е кичил отгоре, та сега са се взрели нагло в очите ми - няма слънчево там, нито празници има, Тишината постлала е овехтяло чердже. Други тичат на босо в дъха на килима й и почитат сърцата си в стил „Фаберже”. А отсам е патина, старини, треволяци... Изпосипани, чужди, звездите издъхват. Разтъркаляни дрънкат диогеновски каци и объркани бродят с кометите влъхвите. Май е друго небе-на парче, на парцели. Зад очите ми-облаци, облаци... Стражи! И да стрелят от упор, няма кой да уцели. В пустошта се потъва, оцелява се даже, Та сега ми е лесно. Поглъщам звездите, храносмилам ги някак. С тъга може би?! Или просто си плюят пред мен на петите. Буца кал безпощадно нещо в мене уби. Притъмнява от съсък - вятър се срича и не смогва да диша теменужен озон. На Едното небе, все пак, Той ме обича. И светът зад клепачите гроб е. И дом.

поезията, която пише болката, боли

заболя ме душата...

Ако отрека, че боли, ще излъжа.
Боли и още как!

Няма да обяснявам моята душа как я боли...