Залютя ми червено от залези,
очите попиват зрелия им пипер.
Горчат ми последните залъци.
Риби без време хвърлят хайвер.
Океанът днес прилича на супа,
която с тебе в котлето варим.
Върху хоризонта душата ми трупа
камък след камък, незрим.
Грамадата, дето искаш отдавна,
я превръщам в каменен зид.
Налютява небето. Залязва ме бавно.
Дано поне сега да си сит.
За тази вечеря даже откраднах:
прошки, нежност. Светът оголя.
Исках любов, но за нея паднах.
И жарта на слънцето побеля.
А аз ти сервирам обич по тъмно.
Бързам, защото другият ден,
когато закъкри кафеното съмнало,
може би вече не ще е за мен.
Светлините в залеза ме преобръщат.
Лепне безкрайната им медуза.
Лястовичките в тебе се връщат.
Слънцето си излете есенна блуза.
Ти вечеряш до мене, тих и унесен.
Сякаш си същият, сякаш си друг.
Залязва светът-заглъхваща песен.
Тишината подканя да тръгвам от тук.