Спокоен, незлоблив, разсеян ден.
Прилежни улици, приличат на райета.
Но ти си там, на разстояния от мен,
през страстни недолюбени морета.

Но ти си тук и с теб крепя света
на паяжини нежност, от росата зрима.
Понякога ми трябва даже малко суета,
за да си вярвам, че и аз те имам.

Понякога обаче яснотата ми е враг,
но се смирявам пред неземния и щит,
приела, че след разрушения ми праг
ще гаснат мит след мит, след мит.

Съмнението ми има светлина на меч.
Бляска на върха му кръстно раздвоена,
посочва ми любов безмилостно далеч
и самотата ми изместила вселена.

Спокоен, незлоблив, разсеян ден.
По улиците тръгват грижи изнурени.
А ти си все на разстояния от мен.
А ти си все на разстояния във мене.

вчера когато ми попадна пред погледа, толкова дълбоки и мъдри ги пишеш, че отвътре ми идва да му пригладя яката над костюма, бута ме бе

опитах се и аз да пооправя:)