То е като стих. Или идва, или не.
И после трябва само да запишеш...
Пих ли?! Да, едно възсилничко поне.

Ти мислиш, че знам, а аз съм невежа
като малкото духче на къщата
с твърде много пробойни в растежа.

" - Знаеш ли, моето цвете... аз съм отговорен за него! То е толкова слабо!
И толкова простодушно! То има само четири бодли, с които да се защитава от целия свят..."
           Антоан дьо Сент Екзюпери,

Не слагай всичките вини в едно.
Една от тях поне докрая съм изкупила.
Вали, вали у мене, като из ведро

Навярно съм говорила със Бог.
И, знаех, Той наистина ме чуваше.
Не искаше душата ми в залог,

Когато светлините ме обгръщат
и шепнат ми нечувани вълшебства,
безспирни спомени се връщат:

Такава прозрачност, сватбена,
прелиства изминали страници.
По тънката ципа идва смъртта.

Осъмнах.
Тъй както се събуждат птиците,
без тихата вина, че са кълвали посеви

Как ме захвърли в тази пустош,
господи, всевластен господарю?
Тук не сеят семена, защото има суша.

Поболя се декорът.
Листата изпадаха.
Оголя тишината

Припечелвам достатъчно.
За вино, хляб и постеля.
Възтопла и гола погача

Причинявай ми песен.
Нота по нота
се издигам до любовта.